Полската литература се настани трайно в дома ни, благодарение на издателство “Ракета”, които издадоха “Почти не ме е страх”, а сега и “С глава под килима”: книга втора от поредицата за Булбес и Ханя Хартийката от Анна Онихимовска и Оля Волданска-Плохницка.
И ако първата книга бе насочена към страховете на децата, първото нещо, което мисля за “С глава под килима” е, че е насочена към страховете на родителите. Или поне на мен така ми повлия. Защото един от най-големите ми родителски страхове е ще успея ли да подкрепя качествено сина си по пътя на влизането му в обществото и сблъсъците със собствените му колебания. И ще съумея ли да го науча как да съхрани истинската си същност, и да я брани, когато се наложи. Защото знам, че ще се наложи.
Историята в книгата изследва подигравките между децата – на какво са готови те, за да не им се подиграват и как всъщност някакъв безмилостен вътрешен порив кара всеки един някога и на някого да се присмее. Защото децата бързо разбират, че поведението, което някой насочва към тях днес, може да се превърне в тяхното собствено поведение утре, а това е не по-малко сложно за справяне.
Когато Булбес споделя пред всички, че иска да стане готвач, се сблъсква с разпалваща гнева му доза присмех, но онова, което не успява да отработи е подигравката, която получава от приятелката си – Ханя. Тя, от своя страна, не успява да изрази себе си и решава да излъже, за да не рискува да се озове на мястото на Булбес.
Колко дълго може човек да не е себе си? Трудно ли е да издържиш на коктейлът от емоции, който се излива върху теб, когато изпитваш вина спрямо най-добрия си приятел? Колко дела са необходими, за да се реваншираш за една грешна дума? Ще издържи ли приятелството подобно изпитание?
Историята ни държи в тихо напрежение, докато не разберем какво точно се случва, а при всеки следващ прочит, книгата дава все повече храна за размисъл и възможност да се вгледаме в детайлите, да изследваме емоциите на героите, да поговорим кога самите ние сме се чувствали така.
През четенето на подобни книги аз отработвам своите родителски страхове и считам, че давам един добър арсенал от умения на сина си, за да се справи с подобни ситуации, когато се сблъска с тях на живо (това вече се случва). Но по-важно от справянето за мен ще остане споделянето. Книгите често провокират дискусии, до които не бихме стигнали в ежедневните си разговори. Вярвам, че най-важното перо в отношенията родител-дете е доверието, а през четенето и съпреживяването можем да го градим и заздравяваме.
