На 17 февруари 2021г. реших да споделя защо започнах да се срещам с терапевт, а след това разказах как ми се отрази една година редовна терапия. Малко преди лятото на 2022г. реших да паузирам работата върху себе си в този формат и сега – година след това решение, съм готова да разкажа какво ме провокира да направя тази стъпка и сбъднаха ли се очакваните от мен последствия.
Казвам, че съм паузирала терапията, защото смятам, че работата със специалист никога не е излишна – независимо дали имате ясно дефиниран проблем, дали той е малък, или голям, или просто приемате този подход като възможност да подобрите качеството на живота си. Независимо как сме отгледани и пораснали, независимо на какво ниво е осъзнатостта ни, вътрешна работа винаги ще имаме. Това, което се променя през годините, за мен е нуждата от навигатор – понякога я имаме, а друг път – не.
Основната причина да паузирам своята терапия бе силното вътрешно усещане, че съм придобила едно добро количество знания и умения за самонаблюдение, които мога вкарам в обръщение, когато си позволя да анализирам по-малко и да чувствам повече. Усетих се готова за такъв период в живота ми и избрах да си дам този шанс. Без претенция, че мога да се самоанализирам или да си дам това, което ми даваше терапията. Целта ми беше (и все още е) насочена към това да повярвам повече на усещанията си сега, когато съм по-осъзната и в по-голям контрол над емоциите си.
Този избор, макар и осъзнат, не ме остави в пълно спокойствие. Имаше моменти през последната година, в които съм се питала дали не съм сгрешила, отказвайки се от терапията в този период от живота ми. Имаше много сложни междуличностни ситуации в живота ми, когато ми се искаше да мога да се опра на някого. Съвсем бързо установявах със задоволство и облекчение, че успявам да направя онова, което преди години не успявах – да си дам време, да се разгранича от емоцията, да погледна ситуациите от високо, да бъда любопитна към чувствата си, да избирам кога да търся причините за нещо и кога просто да се оставя на онова, което усещам тук и сега.
Любопитството към емоциите е едно от най-ценните придобити умения, които някога съм имала. То е умение, което се отплаща пре-добре. Усещането е почти трансцендентално – сякаш се отделям от тялото си и в пространството вече има две от мен – едната Пирина чувства, а другата Пирина вижда чувствата и проследява като в лабиринт от къде тръгват, през какво минават, и по кои пътища е възможно да поемат. Това е едно ниво на осъзнатост, което понякога е дори необятно за мен.
Психични процеси през които преминах и умения, които изградих, благодарение на психотерапията
Казвам благодарение на психотерапията, но всички знаем, че нищо никога не е толкова просто. Човек гради себе си постоянно и всяко нещо край него му влияе. Приемете тези принципи като нещо, което считам, че не бих могла да изясня така добре за себе си на този етап, без смелостта ми да започна работа с терапевт. Последната година с фокус върху чувствата и емоциите, даде своя немалък принос в осъзнаването на всичко, което ще прочетете по-долу.
Поставянето на граници с любов
Ако трябва да кажа едно нещо, което крайно не толерирам в човешката природа, то е грубостта. Уви, на всеки от нас се случва да нагруби някого – било то по директен вербален начин или съвсем неволно през поведението си в друг аспект. Забелязвам, че за нашето поколение поставянето на границите и искреността често преминават в зоната на грубостта. За важността от поставянето на граници и безспорната полза от тях научих от терапията. Да си позволя да ги поставя през любовта ми към хората наоколо и през любовта ми към себе си, ми даде възможност да го направя така, че те да се отразят благотворно буквално на всички взаимоотношения в живота ми.
Уязвимостта в отношенията като добро и необходимо умение
Едно от най-трудните неща в живота ми се случи преди няколко месеца, когато убедих себе си, че е време да бъда уязвима с най-близкия ми човек по начин, който се чувстваше безкрайно дискомфортен. Забелязах в себе си, че основен стопер е фантазията ми от възможен отклик на тази моя уязвимост, който може да ме нарани дълбоко. Провеждането на вътрешни диалози е още едно умение, което придобих през последните години. Сега тези разговори със себе си клонят най-често към истински доброто за мен и преминават не през страха, а през себеобичта.
Борбата с изградениете стереотипи
Понякога имаме толкова голяма нужда да се дефинираме и заявим, че успяваме да се вкараме в рамки и да си поставим котви, които не ни служат – поне не задълго. И ако това закотвяне ни дава познатост и сигурност за кратко, именно то може да ни възпрепятства да изпитаме най-красивите неща в живота ни и да се свържем с най-ценните за нас хора. Наблюдавам се и специално внимавам да не попадам в собствените си стереотипи за твърде дълго.
Сливането на ролите в живота
Всеки от нас заема множество роли всеки ден. Да ги видя, разгранича, опозная и слея за мен бе истинско приключение. Защото аз съм партньор, майка, приятелка, дъщеря, сестра, собственик на малък бизнес, дизайнер, планинар и още, и още роли, които сама съм избрала за себе си или съм получила вследствие на изборите на други хора и обстоятелства в живота ми. Един от най-сложните психични процеси за мен беше да намеря начин да слея всички мои роли и да се почувствам споена, цяла, неразривна…и да се обикна такава.
Правото на промяната
Промяната е процес, който често среща съпротива. Понякога вътрешна, друг път – външна. Съпротивляваме се както на собствената ни промяна, така и на промени, които (мисли, че) ни касаят пряко. Свобода и лекота чувствам всеки път, когато съзнателно си позволявам промяна. Променям гледните си точки, променям усещанията си, приветствам нови чувства, отмятам се от принципи, които някога са били тежки и здрави като скала, в името на новото, което се чувства правилно. Да си го позволя не беше толкова лесно, колкото е да го напиша тук. И знам, че за никой не е. Но си струва усилието, защото дава свобода и отваря безбрежни полета за полет на душата.
Къде щях да бъда сега, ако бях продължила с терапията на този етап от живота си? Вероятно никога няма да разбера. Но се доверявам на усещането, че съм направила правилния избор. Защо ли? Защото животът ми не спира да подобрява качеството си, а аз съм все по-дълбоко свързана със себе си. И вярвам, че това е правилният път за мен сега.
