От името ми (Пирина) можете да предположите, че съм тясно свързана с природата. Сякаш мама ми е осигурила връзката с тъничка нишка, която винаги ще води душата ми при планината. За мен никога не е имало по-естествено нещо от това да доближим максимално себе си до природата – този вътрешно утвърден принцип ме е водил във всеки аспект от живота ми – през приключенията, които избирам да ми се случват до храната, която слагам на масата удома. Ето защо беше съвсем нормално, че още през бременността имах влечение да чета всички материали на тема децата и природата, които ми попаднат. Да отгледам детето си със знание, уважение и любов към заобикалящия ни свят извън градския шум и лудост, е лична и върховна моя цел.
Как доближавам детето и семейството до природата?
- стараем се да се храним с локална и сезонна храна
- говорим много и четем много книги на тема от къде идва храната
- ходим заедно из земеделските земи на бабите и дядовците ми, където участваме в процеса по отглеждане на храна
- изследваме буболечките – не ги обичаме, но ги харесваме 🙂
- говорим по темата за климатичната криза – на разбираем за детето език, естествено
- разговаряме и разсъждаваме заедно защо е важно не просто да не правим боклук извън обозначените места, а защо е много по-важно просто да не генерираме отпадъци излишно
- ходим в планината и си измисляме приключения
- опознаваме растенията и изясняваме ползите от тях
- говорим си за естествения ход в природата и симбиозата между всичко живо на Земята
- избираме диви приключения за семейно време
Кога се убедих, че за децата времето сред природата е жизнено важно?
Повечето от четящите тук сигурно са родители, но за онези от вас, които още не знаят що е то детски пубертет, нека обясня. Децата следват основен ход в развитието си, въпреки индивидуалните си различния. Между 1 и 4-годишна възраст, всяко дете преминава през голямо психологическо съзряване, което ние, родителите (а и околните) виждаме като мощно сътресение.
Какво се случва всъщност? Децата разбират, че са отделни хора, не са едно цяло с майките си; ражда се Аз-ът. Това е сложен процес на психично съзряване и не се случва за една нощ. Детето започва да желае да разграничи себе си от другите, да покаже (най-вече на себе си), че е отделна, автономна личност. Това е периодът, в който започваме да срещаме честото “не” и “аз мога сам”.
Много родители срещат големи трудности в този период, защото не винаги успяват да намерят точен начин да съпроводят и подкрепят детето, докато то преминава през сътресението на детския пубертет.
Още по-трудно за малките деца е емоционалното съзряване, което също се случва в този период. Представете си да нямате никаква представа какво са емоциите и защо ги изпитвате, и да трябва да се научите на това? Децата не знаят какво е щастие, тъга или гняв, не знаят защо ги изпитват и им предстои да се научат, а този процес никак не е лек. След това им предстои да разберат, че те не са единствените, които изпитват емоции, и да се научат да разпознават чуждите такива.
После е много важно да научат, че самите те могат да предизвикат чуждите емоции с определени действия. Изключително сложно знание, с което децата се справят за изключително кратко време и аз им се възхищавам. Те обаче имат нужда от съпровождане; от една подкрепяща и разбираща родителска ръка, която да е там за тях, когато имат нужда. Това не означава да навигираме безпощадно децата, напротив. Означава да гравитираме притихнали около тях, докато сами не пожелаят помощта ни, докато сами не изразят нуждата да се намесим.
И ето тук,
в този сюжет на психично
разделяне
и свързване,
идва на помощ
п р и р о д а т а.
Майчината роля на природата
Забелязала съм как нуждите на детето сякаш стихват, когато сме сред природата. Сякаш се смаляват. Сякаш контролът се връща в негови ръце. Безспорно децата са много по-спокойни сред дървета и храсти. И има защо да е така.
Замислете се как протича една проста разходка в квартала на натоварения град – колко пъти коригираме децата, колко пъти ги спираме – “Изчакай, червено е!”, “Не ходи там, минават колела!”, “Ела насам, трябва да се разминем!”, не тичай, невикай, неправинищокоетотисеправи. Ние, възрастните, за съжаление имаме механизми за адаптация към този стрес. Фрустрация с този интензитет обаче лесно става непоносима за децата и нервната им система изпраща отговор. Нали знаете, че децата никога не плачат за нещо дребно и незначително? Това, че сме им сипали вода в грешната часа всъщност просто е последната капка фрустрация, която е преляла кофата с и без това ограничените им запаси от търпение и способност за справяне.
Замислете се как протича една проста разходка в голям, див парк или планина, в тишината, нарушавана само от шумолящите листа на дърветата и безкрайните пътеки, където детето откривателства на воля. Представете си какво блаженство и свобода е това за любопитството и удивлението, за сетивата и мислите. И не само детските, но и родителските. Колко по-спокойни сме ние, когато не обмисляме всяка стъпка на детето ни, защото заобикалящата ни среда не е безопасна. Колко по-малко напрежение трупаме самите ние, когато не се налага да сервираме на детето отказ от всяко второ нещо. Свобода с този интензитет лесно става пристрастяваща за цялото семейство. Направете си личен експеримент и наблюдавайте колко по-заземени ще се чувстват децата, когато прекарвате време сред природата, дори в колебливата възраст на детския пубертет. Наблюдавайте колко по-заземени ще се чувствате и вие.
Природата има майчина роля, защото лесно приютява в себе си най-човешкото от нас. И това е така от раждането до последния ни ден.
Сезоните и децата
Смятам, че нямаме нужда от специални занимания и активности сред природата, а и по принцип не мисля, че децата трябва да бъдат ангажирани с нещо по всяко време. Природата обаче сама успява да ни въвлече в себе си. Намирам за особено богатство факта, че разполагаме с цели четири сезона – всеки посвоему интересен. От нас се иска просто да се озовем в дивото, а всичко останало сякаш се подрежда само – да вкусим цветния прашец във въздуха през пролетта, да съзерцаваме късните залези на лятото, да слушаме хрупането на есенните листа под краката ни, да почувстваме топящите се на лицето ни снежинки… Нищо от това не бих искала да пропусна; от нищо от това не бих искала да лиша сина си.
Нали знаете – няма лошо време, има неподходящо облекло. Нима някой от нас е забравил колко огромно щастие е да скочиш в дълбока дъждовна локва или да изровиш партина в снега, през която да тичаш с приятели? Нима бисквитките на мама не са по-вкусни, когато си се прибрал с щипещи от студа бузи? Нима не сме събирали в джобовете си паднали жълъди и обелени от мокрите им кори пръчки не са били нашите мечове? Детството, което искам да подаря на сина ми е именно това – детство, даващо свобода на сетивата; детство, в което любопитството не е забранено; детство, което ще помни.
Практичната част
Често разговарям с приятелки и познати за това как обличам сина си така, че да съм спокойна и да мога да го оставя да изследва света както намери за добре. Отговорът ми винаги е един – на тънки и качествени пластове. Защото удобството е точно толкова важно, колкото и топлината, а ние живеем във време, в което е лесно да постигнем и двете заедно. Тази есен наши първи приятели са материите мерино и софтшел.
Финото мерино е любима материя удома. Усещали ли сте как топли мериното? Ако се покриете с тънко одеяло от мериносова вълна, ще се почувствате сякаш някой съвсем скоро е запалил камина в стаята. Топлината е мека и обгръщаща.
Софтшелът е дишаща, ветроустойчива и водонепропусклива материя, която осигурява свобода на движението. Матей много подбира как точно е облечен и държи да му бъде изключително удобно – дори най-малкото ограничение на движението го дразни. Със софтшел дрешките не сме имали такъв проблем.
Ето как е облечен Матей в есенните дни, когато искаме да поиграем сред дъждовните локви или да строим база в мокрите есенни листа:
- тениска от фино мерино
- плътна блузка или суитчър
- тънки панталони или мериносов клин
- дълги чорапки
- лек мериносов шал
- удобна и топла шапка
- софтшел панталони
- софтшел яке
- гумени ботуши
В по-топлите есенни дни разчитаме главно на софтшел якето, с което не се разделяме и мериносовия шал, който при нужда може да се използва и като шапка.
Така облечени се отправяме на пътешествия и сме много доволни, че якето има джобове за есенни съкровища, а от шапката винаги успяваме да си направим торбичка за всички листа, които събираме напоследък.
Нито ден без книжки, нито приключение без продължение
Приключението на листата не спира дотук – продължаваме го удома с колекционерския албум от издателство Рибка – “Колекция дървета и храсти”. По него учим най-важното за някои дръвета и храсти, които се срещат в България, а междувременно хербаризираме събраните листа, за да можем да ги залепим между страниците и да попълним колекцията си.
Нали не мислите, че всичко свършва тук?
Това е история с продължение. Това е всъщност една безкрайна история, защото всяко приключение сред природата ни връща вкъщи с идея за ново такова. И така цял живот…
Благодаря на Shushulka, че създават качествена екипировка за деца, за да можем ние, родителите, да тръгнем по техните изследователски стъпки без капчица притеснение и с много вълнение!
