Има ли според вас аспекти от живота, които са твърде сложни, за да касаят децата? Аз смятам, че не. Понякога умувам как точно да представя определена тема спрямо възрастта на сина ми, но колкото по-често оставям нещата в негови ръце, толкова повече се изумявам какъв капацитет и компетентност за собствените си разбирания имат децата!
Поредното доказателство за това се намира в детската библиотека у дома, благодарение на издателство “Ракета”, които преведоха на български “Господин Вървими” от Даниеле Моварели. Матей ме пита коя е любимата ми страница от книгата, затова ще започна с нея, ето я:
Отне ми време да наместя в съзнанието си мисълта, че човек с хората живее.
Материалист никога не съм била и вещите ми винаги са били предимно необходимите такива, но имах своите периоди в порастване и съзряване, в които губех обичта си към хората. Не искам да си го позволявам отново и съм благодарна, че съм обградена от мигове и някои вещи, които да ми го напомнят.
Животът е една плетеница от трудности и сложности, а ние – хората – имаме таланта да го усложняваме още повече. Понякога може би ни се струва, че “темите на възрастните” не са подходящи за децата, но истината е, че ако се вслушваме по-често в малките човеци у дома, може би ще успеем да задържим пространството наоколо по-стабилно и с фокус към важните неща.
А кои са важните неща?
“Господин Вървими” от Даниеле Моварели
Всъщност ние решаваме кои ще бъдат важните неща в живота ни. И тази представа за нашето собствено битие започва градеж в душите ни от най-ранна възраст. Ето защо намирам за изключително важно да създадем за децата ни среда, която им предоставя всеки шанс да павират своя път, без да ги чакаме да пораснат за философските житейски теми.
“Господин Вървими” е причудлив образ, но далеч не е фантасмагория. Срещаме го навсякъде около нас, а понякога дори и в самите нас. Често се опитваме да достигнем instant gratification (бих го превела като незабавно удовлетворение) чрез покупка на вещи и много скоро можем да се озовем в къща, подобна на тази в книгата: със симфоничен оркестър, вместо звънец, с цяла джунгла, ледена пързалка, увеселителен парк, влак, самолет, ракета… Всичко това може да изглежда като пиршество за сетивата, но има и друго лице – претрупан дом с неодушевени предмети и един самотен човек, който може да се изгуби сред тях.
Усещането за персонажа на смехотворния Господин Вървими е някак наивно. В началото го виждаме като дразнещо напет надувко – богаташът, който има всичко. Само няколко страници по-късно обаче вече го съжаляваме, защото на гърба му е поникнала охлювена черупка, а той изпада в безизходица – не може да се вмъкне в спортана си кола, нито да влезе в къщата си, където са всичките му притежания. Не получава помощ нито от лекаря, нито от ветеринаря. Явно е болен от изгубване – това дискутираме със сина ми. Изгубил е себе си.
Какво му остава?
Да бъде насаме със себе си в обикновената градска среда. Той намира пространство да помисли, да усети света около себе си, да почувства своето собствено Аз, да се свърже отново с вътрешния си глас.
Удивителната функция на картинните книга се вижда кристално ясно и тук – в едва 26 страници изпитваме толкова емоции, съпреживяваме почти цял един живот. Aличе Копини е нарисувала тази история така, че да оживее в нашите съзнания. Синхронът между текст и илюстрации е удивителен и аз бях изненадана да разбера, че автор и илюстратор не са един човек.
Ето защо любимата ми страница е именно тази с хората, където животът клокочи наоколо, а Господин Вървими успява да съзерцава…и тогава разбира, че черупката може да побере най-важното…
Помислете дали сте срещали някога “Господин Вървими”, защото той е нарицателно за човекът, в който всеки от нас може да се превърне. Книгата ще съхраня в личната си библиотека, за да ми напомня, че никой не е застрахован. Да изгубиш връзката със себе си и света понякога е ужасяващо лесно. Важното обаче е да успяваш да се завърнеш към важните неща…които всъщност изобщо не са неща.
