Мигнах и новороденото ми бебе вече е toddler. Уж дните са по-дълги от всякога, а годината мина като миг. И се забравя, по дяволите. Толкова много неща се забравят. Всеки ден съм благодарна на съвременните технологии, че имам запечатани на хиляди снимки и клипчета най-различни моменти от първата година на сина ни. И все пак ме влудява усещането, че забравям. Дните минават, детенцето ми расте, а аз помня само избрани моменти от единственото нещо, което не искам да забравя никога.
Всяка вечер лягам до него и гледам силуета му в тъмното. Гледам как клепачите му потрепват, как ръцете му се отпускат, когато усетят, че са се докоснали до мен. Баща му ме прегръща, а той хваща палеца му здраво и заспиваме – по-спокойни от всякога.
На пръв поглед тази вечер не е по-различна от всички останали, но за нас, като родители, тази вечер носи спомена от раждането, първите усещания като родители и вперения в бъдещето поглед, който е придобил съвсем ново значение от 13.11.2017г.
За миг затварям очи, ушите ми започват да пищят. Чувствам се в безтегловност, сърцето ми ще се пръсне от обич. Съзнанието ми се рее някъде в несъществуващия безкраен момент между секундата преди неговия плач и утрешния ден, когато ще започна да казвам, че имам дете, а не бебе. Сред всички тези емоции, най-силно се откроява само една:
Искам винаги да си спомням.
Искам винаги да си спомням колко мекичка беше кожата му, когато допряхме бузките си в секундата, в която се роди. “Толкова е мекичък” бяха единствените думи, които се откъснаха от устата ми в този миг, но сякаш някой хвана секундата и я разтегна като дъвка, защото все още усещам новородената му топлина до лицето си, ръката на баща му върху челото си и лавината от любов, която ни затрупа и едва дишаме и до днес.
Искам винаги да си спомням копринената му, златна коса. Измислям си безброй причини всеки божи ден, за да го погаля, да загладя бритончето му на една страна и да си помисля за пореден път колко е чаровен.
Искам винаги да си спомням усмихнатите му, сини очички. Очичките, които съм убедена, че се взираха в мен, още когато всички казваха, че погледът му е мътен и нищо не може да различи. В тях мога да преброя повече мечтани приключения, отколкото са ми се случвали.
Искам винаги да си спомням усмивките по време на кърмене. Толкова безценна връзка, която не бих заменила за нищо на света. Кърменето ми дава толкова безценни моменти с моето малко момче. Сякаш целият свят се изключва от едно елементарно копче и във вселената оставаме само ние двамата.
Искам винаги да си спомням малките му ръчички и крачета, които ме обгръщат в прегръдка като коала и не искат да ме пуснат с часове. Да бъда легло на детето си е едно от най-смислените неща, с които съм прекарвала времето си. Медитацията ми се струваше толкова overrated в тези моменти.
Искам винаги да си спомням вълнуващите му викове, когато играят с баща си – щастие, което нищо друго не може да му донесе. Вниманието, което получава от родителите си е толкова лесно за нас, а толкова важно за него.
Искам винаги да си спомням първите наченки на комуникация, които имаха с Фюри. Как се градят взаимоотношения от нулата между две съвършено чисти същества – без предразсъдъци, без страх, с огромно любопитство и приемане и от двете страни. Нещо, което ще ми служи за пример цял живот, и което се надявам да успея да възпитам в себе си, на пук на човешката ми природа.
Искам винаги да си спомням с каква лекота прави всичко за първи път. От това ще виждаме още много, но възрастните сякаш забравяме колко важно е за нас да правим нещата за първи път и да търсим нови и нови възможности.
Искам винаги да си спомням неговото “мама”, в което има повече смисъл отколкото някога ще мога да опиша.
Утре се раждам. Като майка на едногодишно. И, макар да не ме дефинира на 100%, това е най-значимото нещо, което ми се е случвало и се съмнявам, че някога нещо ще успее да го надмине.
Цялата вселена е в тези сини очи и нищо не може да ми даде повече добавена стойност в този живот.
Освен ако любовта пак не ни дойде в повече…тогава идват децата.